Iustus

В търсене на Истината …

  • Цитат на деня:

    Тропар на св. преподобномъченик Онуфрий Габровски, глас 4-ти Течением слез, одручением поста, непрестанною молитвою и коленоприклонением, Онуфрие всечудне, и всенощними стоянми, огн невещественний Господния любве в сердце твоем, преподобне, везжеся, и за Христа безбоязненно на смерть потекл еси: темже Христос к лику мучеников и преподобних тя сопричте. Егоже моли, спастися душам нашим.
  • Blog Stats

    • 33,333 hits

Противохристиянски религиозно-философски учения. Учението на Петър Дънов. Дъновизъм.

Posted by Iustus на 18.09.2015

Последните години на миналия век бяха залени от пенлива мистична вълна (става въпрос за края на 19 в., учебникът, от който е материалът, е писан 1937 г., бел. моя). Нейните пристъпи получиха многолика форма – спиритизъм, теософия, оомото (Япония), бахаизъм (Персия), християнски комунизъм (Чехия), розенкройцерство, учение на Щайнер, Кайзерлинг, дъновизъм и др. – и увлякоха не малко люде. Техният успех е плод на дълбоки социални и психически причини. Икономическите потреси, политическите борби и отчуждаването от Бога породиха разочарование. … Зажадуваха людете за божествена правда, за надличностни цели в живота, за социално приравняване, за чиста омайваща красота, за обезвредяване на нисшите животински инстинкти, за отчуждаване от дребнавия практицизъм, за истинска наука, синтезирала в себе си духа и висшите духовни придобивки на миналото, предимно на древния Изток, с духа и постижения на новото време.

***

Petar_Danov 2Дъновизмът е окултно и мистическо учение, оформявано от Петър Дънов. В него има смесица от християнство, гностицизъм, окултизъм, мистицизъм, теософия, пантеизъм и … най-вече лични ясновидски домогвания на учителя Петър Дънов. Така именуват Дънова неговите последовници.

Дъновизмът още не е напълно оформен като система (учебникът е отпечатан 1937 г., т.е. е писан докато Дънов е още жив и не е завършено учението му; той умира 27.12.1944 г., бел. моя). До днес Дънов още не е изрекъл всичко, що съставя поне същината на неговото учение. Той грижливо избягва да посочи ясно основоположенията на сваето учение. Това свидетелства, че сам той не знае, що ще му хрумне утре и що ще му бъде угодно да изяви за вечна и неотменима истина. За същността на дъновизма съдим по издадените (по стенографски бележки) Дънови беседи и по писаниците на негови последовници. Този източник, обаче, не е пълен. Дъновите последовници не рядко твърдят, че не разбират своя учител, защото нямат неговата научна и окултна подготовка, и не са достигнали неговата степен на развитие, на посветеност. Следователно, те не могат да говорят от негово име и вместо него да изявят точно вярно неговото учение. Липсата на подходяща научна и окултна подготовка, според дъновистите, била причина и за враждата против Дънов на църковни, научни и философски среди. „Който иска да узнае същността на Дъновото учение, трябва да стане дъновист”, казват Дъновите последователи.

Дънов не дръзва да съобщи учението си като цялостна система, защото е лишен от умението да разсъждава логически правилно и да прави изводи от изявени предпоставки. Той още руши – и религиозни, и научни, и философски постижения. Оформя, разбира се, свои положения, но в тях няма нито логика, нито наука, нито религиозно-философско постижение. Въпреки това, авторитетът на Дънов сред последователите му е изключителен, непреборим. Никой не може да съперничи с него в това отношение. Учениците му са като захипнотизирани, със смирение и без размисъл възприемат всяка негова дума, всяка мисъл. В неясното, нелогичното, ненаучното, нерелигиозното те съзират тайнствена сила, израз на велик ум, постижение на божествена посветеност, недостъпна за тях – малките, намиращи се на много ниска степен на развитие. Те смятат, че Дънов не предлага стройна религиозно-философска система, защото е предимно човек с дълбоко вътрешно прозрение и домогва задачи предимно от практически просветно-възпитателен характер, че той учи с личен пример, напътвания и пояснения как да се усвои най-великото изкуство на разумния живот, който носи сили, здраве и жизнерадост, пробуждане и усъвършенстване на способности, непрекъснато растене и младост, истинска социална хармония и висша красота.

Дънов е организирал противоцърковно сектантско общество. То не бе такова в първите си дни. Едва след няколко години, замаян от успеха си, Дънов открито отрече и Христа и Църквата му.

Дънов изхожда почти винаги от Библията и към нея се връща, но винаги дава друго съдържание на библейските думи и истини. Например, той говори за Бога, за Христа, за Евангелието, за ангели, дяволи, добро и зло, а в същност отрича и Бога, и Христа, и Евангелието, и библейското учение за ангели, дяволи, добро и зло.

Христос за нас, православните християни, е Богочовек, въплътен Син Божи, изкупител на човечеството от греха и смъртта, подател на сили за духовно разрастване в основаната от Него и на Него Църква. Според Дънов Христос е … и всичко и нищо. Той е всичко, защото е дал най-великото нравствено учение; Той е нищо, защото е само една определена степен на проявено съзнание. „Иисус и Христос, казва Дънов, са две опорни точки. Иисус – това е страдащият човек на земята, човешката душа, която припечелва спасение чрез страдания. Христос е висш принцип, висш дух, творчески принцип, който служи на Бога и е готов да се жертвува”. Като всички живи, Христос се преражда и постепенно се усъвършенства. Новите носители на принципа Христос дават ново, по-пълно от Неговото и по-съвършено от Неговото учение. Днес Дънов смята себе си за прероден Христос, тълкувател и изправител на Христовото учение, за да стане то дух и живот (Иоан VІ:63), като че ли то не е такова до днес.

„Христос живее между нас, учи Дънов, и всеки може да Го види с очите си … за туй трябва да бъде надарен с особено зрение, с туй зрение, което вижда през стени. Аз и Христос учим едно и също нещо, нищо повече. Но някои питат: ти кой си? Не е въпрос аз кой съм. Други питат: кой е Христос? Не е въпросът и Христос кой е. В света има само един и той е Бог на любовта, който се проявява както иска и чрез когото иска … Христос казва: Ако думите Ми пребъдват във вас, вие сте Мои ученици. Но кой Христос? Не думите на Христа преди две хиляди години, а на Христа, който сега ви говори. (тук се разкрива, че самият Дънов се има за Христос, б.м.) Мислите ли, че ако се беше изправил сега Христос пред вас другояче щеше да ви говори? Той е казал: Думите, които Аз говоря, не са Мои. И аз ви казвам същото. Тогава каква разлика има? Аз ви давам най-хубавото от себе си, запознавам ви с тази истина, за която никой друг от 2000 години не ви е говорил. (тук Дънов отрича всички преди себе си, включително Светите Отци на Православната църква, б.м.) Ако моето присъствие не е благословение за България, аз съм готов да я напусна. (да, най-добре е трябвало да напусне България, защото цялата му личност и учение са проклятие за България, но за съжаление е продължил с вредоносното си присъствие б.м.) Но … моето учение е тъй необходимо за вас, както светлината. Без моята светлина вие ще умрете … (ето тук Дънов се изразява като Жизноподател, като Творец, Демиург, източник на светлина и живот, напълно в съответствие с неговото учение, че той бил Отец, а Синът вече бил дошъл и сега е дошъл и Отец да проповядва на хората, т.е. Дънов се е считал освен за Христос и за превъплътения Бог-Саваот, който никой никога не е видял, няма и да види, защото Бог е непознаваем, но ето какво „щастие” за България, самият Бог-Отец слязъл и се превъплътил в не кой да е, а в Дънов, б.м.) Един свещеник прочел една молитва, мисли, че Бог знае каква голяма работа е извършил. Една овца, която хората заколват за храна е направила нещо повече от него, защото тя се жертвува … (тук Дънов сравнява свещениците с овците и счита свещениците за по-долни от животните, отделно където омаловажава силата на молитвата на свещеника, която счита за маловажна работа, откъдето може да си види отношението му към Църквата и църковния клир; б.м.) В новия живот, който аз проповядвам, не само между работниците ще настане братство и равенство, а и между животните и хората. Бих направил голяма услуга на България, ако определя кого да поставят за учител, кого за свещеник, кого за съдия, кого за управник. (явно Дънов се е надявал да го направят и цар на България; б.м.) Това ако се спазваше, работите в България щяха да тръгнат напред. Няма въпрос, който било от социално или духовно гледище да не съм проучил. (Всезнайко! Б.м.)  За мене в света няма противоречия, всичко е ясно. Ако всички бихте разбрали въпросите тъй, както аз ги разбирам, то светът в един ден щеше да се оправи. Вече толкова години работя върху едно и също нещо, а поповете се мъчат да съборят това, което аз уча. (явно поповете са пречката на Дънов, да не успее, т.е. той припознава свещениците като свои лични врагове; б.м.) Ако това, което аз говоря е мое, то и аз бих почнал да го събарям, но понеже то е божествено и друг след мене няма да дойде да говори така, то българите трябва да построят живота си върху това учение. (значи се има за Бог и неговото учение за фундамент на българщината; е, не страда от липса на самочувствие; б.м.) Най-важното от всичко е да имаме един приятел, когото да обичаме. Кой е този приятел? Той е Христос. Срещнете някой учител, обиквате го. Кой е този учител? Христос. В неговия ум ще намерите смисъла на живота. Някоя мома има стремеж към някой момък. От де произтича този стремеж? Христос е в този стремеж и той не лъже никога. Онзи, който не лъже никога, наричам Христос, а онзи, който лъже и в стремежите, и в чувствата, и в силата, той е антихрист. Онзи, у когото стремежът в сърцето е правилен, чувствата в душата правилни, силата в ума правилна, той е Христос … (явно не само Дънов е Христос, ами всички с правилно, т.е. с неговото мислене са Христос; странно, явно Христос не е един, както изповядваме в Символа на вярата, а според Дънов е безкрайно множество; б.м.) За Христа говорите, но не Го познавате. Исторически Го познавате, но като любов, като принцип не Го познавате. Христос е изявената велика любов. Той не е някакъв отвлечен принцип, а реално въплощение на любовта. Любовта не е нещо отвлечено, а е нещо реално; тя има форма, съдържание и смисъл. Всеки може да бъде и Иисус и Христос. (тук има и разширение на учението на Дънов, явно и Иисус може да бъде всеки; явно умножаването на Господа продължава; б.м.) Като казвам, че Христос е творчески принцип, аз не разбирам онзи творчески принцип, който от нищо може да създаде нещо- Твореца, а туй същество от мъжки и женски пол, туй, което в християнската философия наричаме Христос-Богочовек”. (явно за Дънов освен, че Христос е творчески принцип, то може да бъде и същество, т.е. тварно създание и то дори от женски пол; объркването вече е пълно; б.м.)

Очебийно е, че в главата на Дънова има гъста мъгла. А може би той с тази мъгла иска да забули домогванията си да бъде фанатично тачен вместо Христа Богочовека. И тъй като той винаги говори уверено, като човек, който положително знае това, което изрича, то неясните му думи се възприемат своелико от слушателите му: всеки от тях ги осмисля по своема, или предоставя разгадката им на бъдните дни.

Приложими са към Дънов думите на Христа: „Ако някой ви каже: ето, тук е Христос, или там – не вярвайте; защото ще се появят лъжеучители и лъжепророци … И тъй, ако ви кажат: ето в пустинята е Той, не излизайте; ето, в скришните стаи е, не вярвайте” (Матей ХХІV:23-26; 2 Петр. ІІ:1-3; 2 Тим ІV:1-4; Иуда І:4)

Учението на Дънов за Бога е пантеистическо. (като безличен Дух, който съдържа всичко в себе си и е център на цялото битие; б.м.) Бог е, според Дънов, трансцендентен и иманентен по отношение на битието; Той е неизменна, централна монада, има абсолютна реалност, и същевременно е проявяващ се, даващ форма и живот на всичко, вечно творящ Логос. Като абсолютна реалност, Той е първопричина на всички неща, дава живот на всичко, съдържа единството на всички души. В Своята изява Той е единното и вечно битие, всемирния живот, творческата любов, висшето съзнание или съзнанието на цялото. Природата е Неговата проява, проявена външно висша реалност, висша разумност, висша любов. Тя, обаче, е скрила своята духовна и божествена физиономия за нисшето съзнание. Последното вижда само сянката на нещата, променливата видимост, а не и истинското съдържание, истинския живот, ония духовни и разумни творчески сили, които се проявяват и работят зад тази видимост.

Дънов отрича троичността на Бога. Бог Отец, според него, е учението на божествената мъдрост, Бог Син  – учението за божествената любов, Бог Дух Свети – учението за еволюцията на човека.

„Човекът, според Дънов, е проява на единното битие: в него това битие разкрива своето естество. Той не е най-съвършената проява на това битие, а става такъв, когато завърши своята земна еволюция. Със своята физическа природа човек е едно с материалния свят, със своето астрално и ментално тяло е свързан с по-висшите светове, с висшия си духовен живот е свързан с първичното божествено начало. Като дух човекът е искра от онзи свещен огън на всемирния живот, който наричаме първопричина, основно начало, Бог. Човешкото в човека – това е опаковката, а божеството у него – това е същността на човешкото естество. В сегашната си форма човек само отчасти е проявил своята истинска същност; той тепърва има да се проявява. Мъжът и жената са два принципа, които работят: единият принцип е творчески, наречен мъж, Бог, а другият – пасивен, страдателен, наречен жена, или Господ – то е все едно. Човешката душа е просъществувала милиарди години в недрата на божеството, но тогава тя не е била индивидуализирана, не е имала личен живот и е живеела в съзерцание на божественото сияние в дремещо състояние. Н земята, след пробуждането си, тя научава вътрешния смисъл на тоя живот. Душите не биха били пратени на земята, ако не бяха пожелали да станат господари на небето, а там двама господари не могат да съществуват. Едно време и мъжете и жените са раждали, но отсетне мъжете изгубили тази способност и останала жената да върши това. Когато мъжете раждали, светът бил в отлично състояние, а когато те престанали да раждат, светът се развалил”.

Очебиен е пантеистическият характер на Дъновото учение за човека. Въпреки Битие І:26-27 и Иоан ІІІ:9, че човек е създаден по образ и подобие Божие и че Бог го е увенчал със слава и чест (Псал. VІІІ:6-7), Дънов твърди, че той – човекът не е най-съвършената проява на Бога. „Да не лъжем себе си и Бога, казва Дънов: ние не сме венец на творението; ние още кряками в блатото, ние сме жаби, жабички, а не образ и подобие на Бога.”

Твърденията за мъжа и жената са очебийни безсмислици, а тези за душата – и противобиблейски и противонаучни измислици и фантазии; те не заслужават внимание и върху тях сериозно не може да се говори.

***

Дяволите и ангелите, според Дънов, с някогашни хора, като нас. Първите незаслужено били охулени, а вторите – за добрия си живот – се превъплътили във висши духове. „Някога си ние сме служили на ангелите: те са били хора, а ние животни; сега те ни се отплащат като ни служат. Дяволът е отличен учител. (!!! – това заявление на Дънов го разкрива като сатанист, който хвали дявола и оправдава демоните като ги счита за незаслужено охулени хора, а всъщност демоните са били ангели, които заради богоборството си са отпаднали от Божието царство и от ангели са се превърнали на демони, които мислят и вършат само зло; б.м.) Наистина, който и да сгреши днес – попа, владиката, царя, майката, бащата – все обвинява дявола. Но това не е вярно. Някой път го срещам (!!! – Дънов се е срещал със сатаната, голяма чест за приятел на сатаната като него; б.м.) и го питам: къде си ходил? – Живея, отговаря ми, между културни хора, които сами се бият, избиват. Аз ги уча на едно (Откога сатаната учи на добро?! …  според Дънов; б.м.), а те вършат друго, а после се оплакват на Баща си, че все аз съм бил виновен за техните грешки”.

Божественото Откровение свидетелства, че дяволът, злите духове ни учат само на зло (Деян. V:3, Иоан VІІІ:44), и поради тяхна подмама грехът е влязъл в света и е станала властна в него смъртта (Прем. Сол. ІІ:24), че и днес не престават дяволските козни (Ефес. VІ:10-13; 1 Петр. V:8).

***

Дънов отрича Църквата Христова. Той твърди, че днешната Църква е съградена върху сенките на Христовото учение, че тя е Църква на мъртвите и поради това той толкова я тачи, колкото вълците в гората. Само той, Дънов, изхождал от духа и основните начала на истинското християнство, възсъздавал Христовото учение в неговия чист вид, допълвал го с онова ново, което Иисус би казал на хората сега, след 2000 години, и изяснявал онова ново и велико, което иде и сега в света чрез живия и непрестанно творещ в душите Христос, проявяващ се във всичко велико и прекрасно, което се ражда и което иде в света. Най-важното било какво Бог сега иска да каже и казва на хората, последните Му писма до хората.

Христос основа Църквата Си на Себе Си (Мат. ХVІ:18). На нея Той повери своето учение, като стълб и крепило на истината (1 Тим. ІІІ:15), в нея пребъдва (Мат. ХVІІІ:17; Иоан ХІV:26; ХV:26; ХVІ:13) и чрез нея всеки може да стане син Божи (Иоан ХVІІ). А Дънов не признава тази Църква Христова. Той забравя, че неговите напъни, макар и да са в помощ на портите адови, те не ще й надделеят (Мат. ХVІ:18).

Ново учение Христос не дава. Нови писма Той не праща. Напротив: всички Негови последователи трябва да пазят повереното им учение непокътнато (Иоан VІІІ:31; ІV:47; ХVІІІ:37; ХІХ:13; Лука Х:19; 2 Иоан І:9-10; Гал. І:8-9; 2 Солун. ІІ:15). Те са длъжни да се подчиняват на църковната йерархия, която е единствена пазителка на истината Христова (Ефес. ІV:10-13; 1 Петр. V:5; 1 Сол. V:12-13; Иис. Сир. VІІ:31-32). Който немари Църквата, той е като езичник и митар (Мат. ХVІІІ:17).

***

„Учението на Иисуса Христа, заявява Дънов е окултно учение. Неговите дълбоки и основни истини са съставлявали тайно учение на първото християнство, което се е предавало от уста на уста, чрез посвещения в тъй наречените малки и големи Христови мистерии. (Това твърдение е абсолютно невярно, самият Христос учи апостолите да проповядват на всички хора Евангелието без изключение; християнската практика не познава езически било то малки или големи мистерии, това е просто лъжа на Дънов; б.м.) Тия висши истини са се възприемали чрез една дълга подготовка – морално издигане; те са ставали предмет на лично преживяване и лична опитност, а не само на вяра, и са се възприемали като несъмнена жива действителност. Поради това истинските християни на първите времена са имали моралната сила да следват препоръчвания от Иисуса тесен път, да основават братски общежития, да умират с песни и молитви по арените, разкъсвани от диви зверове. Но когато християнството стана държавна религия, – религия, от една страна, на цялата невежествена народна маса, а от друга – на робовладелците, феодалите, властодържците, – на всички, които живееха чрез експлоатация, насилие, неправда, тогава то бида подложено на изопачаване, тесният път биде изоставен, тайното учение биде забравено; създаде се едно удобно християнство: започнаха да проповядват за Царство Божие не на земята, а на небето, за вяра в Христа и за Неговата жертва, постигани с помощта на външни формалности и обреди, а не чрез изпълнение на волята Божия и прилагане на любовта, която изключва всяка омраза и всяко насилие. Но по тоя път официалното християнство изгуби своя истински живот и престана да бъде мощен фактор за всестранно издигане на човека, какъвто беше християнството на първите времена”.

Посочено бе по-горе, че няма никакво тайно Христово учение. Показано бе, че Дънов не може сам, вън от Църквата, да разкрива същината и творческия дух на Христовото учение и да възстановява неговите най-съществени традиции. Това е присъщо само на Църквата. Дънов своеволно и противоцърковно внася нови мисли и идеи в Христовото учение. Той с нищо не доказва кога и как е узнал това „ново и велико, което Христос днес дава на цялото човечество”. Всеки може във всяко време самовластно и безнаказано да заявява, че дава същинско изяснение на Христовото учение и че го допълвас „последните Негови писма”. Всички основатели на секти предявяват такива домогвания, и всяка секта смята, че нейният основател е най-верният тълковник на Христовото учение. Окултисти, теософи и тем подобни еднакво претендират, че техните първенци са пратеници Божии, и взаимно отричат пратеничеството на не своите първенци.

Иисус Христос е единствен Учител и Наставник на Божествената истина (Мат. ХХІІІ:8,10). Който иска да бъде Негов последовател, трябва вярно да предава Неговото учение (Гал. І:8), за да не погине (2 Петр. ІІІ:16; 2 Тим. ІV:3-4). Християните трябва да странят от „нечестивци, които обръщат благодатта на Бога нашего в разпътство и се отричат о т едничкия Владика Бога нашего Иисуса Христа … и да се назидават в пресветата Христова вяра и да се молят чрез Дух Свети, да запазят себе си в любов Божия, очаквайки милост от Господа Христа за вечен живот” (Иуд. І:17-21; ср. Откр. ХХІІ:18-19).

***

Дънов отрича християнските обреди и тайнства. … Дънов създава свой култ: поклони, гимнастика, ходене по роса преди и след изгрев слънце, посрещане на слънцето, песни и др. В много създадени от него форми има отобраз езическото обожаване на слънцето и неоспорвано суеверие. Дънов казва: „Слушал съм някои българи да казват: „Не бива да се започва работа във вторник и в петък.” Прави са те, защото наистина има нещастни дни в живота. Бих желал да видя някой, който не вярва в суеверията, да тръгне на път през някой от нещастните дни и ще видим до къде ще стигне той.” Нима това не е езическо суеверие? (Това разкрива вярата на Дънов в разни суеверия, а това показва безверие; б.м.)

***

Дънов закриля теософското учение за прераждането. „Кармата и превъплътяванията, според него, са закон на еволюцията, на проявлението на Бога. Еволюцията е процес на пробуждане и усъвършенствуване на човешката личност. Смисълът на човешкия живот на земята, който минава през множество превъплътявания, е осъществяването на една все по-висша разумност, достигането на все по-пълно съвършенство, развиването на висшите способности и скритите у човека заложби за по-висш живот. Човек трябва постепенно да се освободи от животинското и то не като го умъртвява, а като го подчинява на тоя по-висш живот и го използува за него”. Дънов е по-последователен от теософите: признава, че човек се преражда и в животни, и в растения, и в минерали. Но с това той не отстранява несъстоятелността на това учение и неговата непримиримост с Христово учение за възкресението. (Теософите учат, че душата на човека се преражда в друго човешко тяло, а теорията на преражданията в хиндуизма почти изключва такава вероятност, като счита, че човек се преражда в животни, растения и др.; теорията за преражданията е отречена в християнството и от Православната църква, т.е. учението на Дънов за преражданията е несъвместимо с Православието; б.м.)

„Дърветата, казва Дънов, имат свои преживявания; те виждат, и чуват, и говорят. Всеки техен лист си има свои очи, свои мисли. Мислите на човека, седнал под дърво, се отпечатват на листата му. След време той и всеки може да прочете по дърветата за неговия живот. Колко пъти, като съм минавал под някое дърво и съм се спирал за малко, то ми е разказвало за мислите и действията на разни философи, свещеници и други хора, които са се спирали под него. Дърветата не са безсловесни същества. Всичко в природата говори по различен начин и е разумно. И човешките клетки са разумни същества; те имат интелигентност и с тях – както с птиците и рибите – можете да се разговаряте. Всичко, което виждаме, е дух. Ето това цвете, което държа, то е дух и ако бихте могли да видите, ще съзрете в него цяла човешка фигура. Ако можете да го посадите в неговата почва, веднага ще видите, че и то е разумно същество”.

Дънов заявява, че възкресението е непрекъснатия процес на усъвършенствуване чрез прераждания. Поради това няма рай и ад, няма вечно блаженство и вечни мъки. За тях учат само ограничени люде, със средновековен дух. „Някои питат, казва Дънов, какво ще стане с грешниците? Това, което ще стане с камъните, с мравките, с малките бубулечки. Адът е място, дето Господ учи хората да разсъждават. Някои питат: Ами де е адът? Ние всички сме в ада, земята е в тринадесетата сфера … Ако аз отида в ада, в огъня, там ще пея. А някои треперят от ада. Няма лошо място; то е относително. Не е морално да се проповядва, че има пъкъл. Пъкъл ние знаем какво е. Сега сме в пъкъла. По-голям пъкъл от земята не съм видял. Сега аз съм в пъкъла и изпитвам неговия огън. Когато Христос слезе в ада, всички бяхме там, но сте забравили.”

Дънов учи, че „битието не се изчерпва с така наречения материален свят на триизмерното пространство. Истинското битие се проявява едновременно и в по-висши светове: астрален, ментален и др. Силите на всяка по-висша реалност, като по-тънки и по-духовни, се отражават в по-нисшата реалност и всички те, като взаимно проникващи се полета, съставят едно единно битие, единния живот на всемирния дух. Природата – това е самата проявена външно висша реалност, проявената висша разумност, висша любов. Природата, обаче, е скрила своята духовна и божествена физиономия за нисшето съзнание. Досегашната наука е изучавала само сянката на нещата, променливата видимост, а неговата (на Дънов) истинска наука се домогва да се добере до дълбокия вътрешен смисъл на нещата, на явленията. Съвременната наука е дълбоко проникната от материалистично-позитивистичен дух и се пригажда към изискванията и психиката на господстващите, охолните обществени слоеве, антирелигиозни по стремежи, по живот и схващания. Човек е проява на единното битие, обаче, той далече не е най-висшата проява на това битие. Със своята физическа природа човек е еднакъв с материалния свят, а със своето астрално и ментално тяло, той е свързан с по-висшите светове. Човек има и един още по-висш духовен живот, който го свързва  с първичното божествено начало. Човешкото в човека, – това е опаковката, а божественото – това е същността на човешката природа. В сегашната си форма човек само отчасти е проявил своята истинска същина; той тепърва има да се проявява.”

***

Според Дъновата наука човечеството, докато стигне до днешното състояние, е минало през по-нисши раси и цивилизации. Сега се подготвят условията за появата на тъй наречената VІ раса; това ще бъде едно човечество с много по-съвършена физическа организация, с много по-развити духовни сили и способности – едно човечество, в което по-пълно и по-широко ще се прояви висшият божествен живот.

Фантастично е това Дъново учение. Ако тое научно обоснована истина, Дънов трябва да покаже своите обосновки, за да опровергае резултатите от многовековния труд на безброй труженици в областта на науката. А те отричат Дъновите (и на теософите) твърдежи, че всеки световен период обгръща седем раси, които следват една след друга и че сега човечеството е в петата раса от четвъртия кръг на нашия световен период. Точните изчисления на Дънов и теософите за тези периоди и раси не само са фантастични, но са и не еднакви. А нееднаквостта свидетелства за нееднакво отношение към постиганата истина у закрилници на един и същ път за постигане на знание. Тя отрича и верността на твърдежите им.

Необходимо е да се знае как и въз основа на какво Дънов и теософите определят кога петата раса се е явила: дали точно преди 1,000,000 години, както твърдят едни (Sinnett) или 80,003 г. преди Христа, както твърдят други. Какви доказателства имат, че в средата на третата раса е станало раздвоение на половете, а преди това е имало само двуполови същества? „Всички души, които са излезли от небето, са били двойки, с две души. Сега тези души се търсят. Всичкият стремеж на хората, дето се любят, дето се женят, дето раждат деца, подсказва това, че всеки търси своята душа. Ако са се разминали душите – двойки 8000 години по-рано, нещастен ще бъде бракът, защото се женят не слезлите от небето души-двойки, а чужди една на друга мъжка и женска душа … А по-рано (кога?) мъжете и жените са раждали”, учи Дънов.

VІ-та раса щяла да има ново шесто сетиво – ясновидство. Петата имала 5 сетива, ІV-та -4, ІІІ-та – 3, ІІ-та – 2 и І-та -1. С други думи, имало е раси, които не са помирисвали, не са виждали и т.н. Ако Дънов не е забравил, че всяко сетиво е посредник на някакво усещане, той трябва да каже какво усещане опосредствява ясновидството и кой е органът на тази непонятна сетивност. Освен това, и тук има дял фантазията, а не честната научна мисъл, изградена с помощта на опита и разума. Ясновиденията на Дънов (и на теософите) са толкова разнолики и така противоречиви, че никой разумен човек не може да се съгласи, че ясновидството им е ново сетиво.

Дънов заявява, че има това сетиво. Той посочва и „факти”. „Земетресението в южна България през 1928 г. щеше да стане на 18.ІV.1928 г., в 12 ч. през нощта, но аз водих дълги преговори с ареопага на всемирните съдии и издействувах то да стане в друг момент, свързан с по-малко жертви за нашия народ … За мене в света всичко е ясно. Аз съм в общение със света на високо развитите духове и те ми дават прозрение и ясновидство. Моята интуиция непогрешимо ми сочи истината. (От тези думи на Дънов става ясно, че той е в общение с падналите духове – бесовете, демоните, които го контролират и цялото му учение е вдъхновено от бесовете; б.м.)

Очебийно е, че Дънов отрича днешната наука и я заменя с нова, чиито методи за постигане на знания отричат нейната научна значимост. Науката наистина не смогва да узнае нещата сами по себе си; тяхната същина е често недостъпна, но въпреки това тя има непрекъснато все нови постижения и безспир крачи напред. Дъновото отношение към науката е престъпление.

***

Дънов учи, че има някакво Бяло братство. „Член на това братство е всеки, който служи на доброто. Христос е началник на Бялото, светлото братство. Той е велик учител.” (Тук следва да се има предвид, че Дънов разбира Христос като творчески принцип, който се превъплътява, в случая – в него, т.е. под Христос разбира себе си; б.м.)

„Истинският учител е напълно свободен ръководител на своята съдба; той всичко може и има всяка власт, както над себе си, тъй и над ония, които е повикан да ръководи. Той слиза на земята, за да изпълни някоя мисия. Тялото му е от пречистена и одухотворена материя. Биологът, обаче, не може да намери нищо особено в химическия състав на тялото на учителя, с изключение на няколко особени функции на коремните органи и някои анатомически особености, които го отличават от обикновения организъм. Уроците, които учителят дава, са достояние за малцина достигнали висока духовна култура. Учителят е безсмъртен; той съживява всичко, до което се докосне. Сух пън даже оживява и пуска фиданки, ако се докосне до него с крак учителят. Той ръководи новите открития, спира преждевременните, съдействува за успеха на вечната мъдрост, поправя неправдите и пакостите, които служителите на тъмнината са могли да извършат, изменя индивидуалната и колективна карма (съдба)”. (Е, явно тук Дънов има предвид себе си, жалко че не са запазили този пън дето се спънал в него и са израстнали фиданки, но от друга страна пък се вижда, че не отговаря на това описание, защото не е безсмъртен, а както се знае е умрял – следователно не е истински учител, а явно лъже-учител по собственото си определение; б.м.)

„Ученик в Бялото братство е онзи, който не само е разбрал, че е дошъл на земята да научи най-великото изкуство на разумния живот, но е в състояние и да даде всички жертви и да направи всички усилия, за да придобие и усъвършенства постепенно това изкуство. Ученикът знае, че над него има само един истински учител – живият Бог, космическият Христос. Лека полека ученикът започва да обича всички твари, всички души, в които се проявява тоя жив Бог. Той се освобождава от тежкото бреме на неразумните желания и грижи, свързани с ламтежи по измамливо щастие. Мъчнотиите и страданията, които му се изпречват, са само задачи, които той трябва да разреши мъдро и търпеливо. Животът на ученика е постепенно освобождаване от страха пред неизвестността, пред страданията и пред смъртта. Опростявайки своя живот от излишни нужди, живеейки в пълно съгласие с природата, най-важното за ученика е: да развива висшите душевни способности и – на първо място – интуицията. Постепенно ученикът трябва да се издигне до едно непосредствено съединяване с висшите духовни сили. (явно тук Дънов има предвид демоните, с които е бил в контакт; б.м.) Иисус е бил един от най-добрите ученици на единствения учител – живия Бог, Христос. (тук си проличава раздвояването на разбирането за Иисус и Христос като две различни неща, като Иисус явно е ученик на Бога-Христос, т.е. Иисус не е Бог, т.е. Дънов отрича Божествената природа на Иисус Христос, както и качеството му Христос – Божи помазаник, което разкрива антихристиянската същност на учението на Дънов; б.м.).”

Тези необосновани и фантастични размисли на Дънов, заедно с учението му за превъплътяването и кармата, определят етиката на дъновизма. Етиката на дъновизма има две страни. Едната е, че тя приучава Дъновите последователи на търпение и примирение с всичко, що животът им приподнася. И доброто и лошото са само заслужена последица. В бъдни дни и форми на живот ще настъпят по-светли мигове, ако сега не се роптае против ориста, и се употребяват усилия за посяване на добри бъднини. Другата е, че предпоставките за това примирение и философско гледане на живота водят и към себични домогвания. Щом сегашните несгоди са последица на неосъзнавани от мене „мои” прояви в миналото, то безсмислено е ограничаването и незадоволяването на всички желания и прищевки. Не аз сега, а „аз” несъзнаван от бъдния „аз” нека носи последиците на моите дела и жъне моята сеитба. Споходеният от изпитни и страдания, чийто сеяч не е бил той, ще даде воля на чувството за мъст: ще отмъсти на оногова, който му е дал тази сеитба, като посее за другиго плевели.

Недомислията и двусмислиците на Дънов също подготвят почва за безнравствени прояви. Напр. „Любовта е връзката на съвършенството, но коя любов? Аз ще бъда много принципен, и отвлечен, и реален по този въпрос. Ето, понякога чувствате любовта като стремеж и си казвате: „Хайде да се целунем”. Събират се двама, радват се един на друг като гугутки и … цап – целуват се. А след това казват: „Ох, какво направихме”! Аз не казвам, че целувките са лошо нещо, но във всяка целувка трябва да има съдържание на любов. Всяка целувка, в която няма любов, е престъпление, а всяко престъпление носи след себе си нещастие или за сърцето или за душата. Аз не съм от онези, които казват, че е грешно да се целуват хората. Може да се целувате, но как? Ще се спрете, ще застанете пред Бога и ще запитате: „Господи, мога ли да изкажа Твоята любов?” Ако Господ ти каже: „Изкажи любовта Ми”, тогава може да се целувате … (т.е. ако няма отговор – никакви целувки, и второ, нямаш право на твоя любов, а само да изкажеш любовта на Господа, а като се има предвид, че Дънов не приема личностен Бог, интересно от кого отговор ще получиш и чия любов ще реализираш; б.м.). Всеки може да знае каква е неговата любов. Как? По биенето, по пулсирането на сърцето. Пулсът на сърцето, това е тактът на любовта. (това означава, че спортистите и тежкофизическите работници с ускорен пулс са най-големите любовчии и явно не спортуват или работят, а правят любов; б.м.) Кръвообръщението е също във връзка с любовта. В деня, когато човек престане да люби, и сърцето му престава да тупти.” (е, това означава, че безсмъртния учител Дънов е изгубил любовта и затова е умрял, не че не е безсмъртен, както се видя по-горе; б.м.)

Безспорно е, че тези неясни брътвежи могат да оправдаят всяко неморално дело и да определят безотговорни отношения между мъже и жени.

***

Дънов е лъжеучител, лукав работник, който се преобразява в Христов апостол. И не е за чудене: защото сам сатаната се преобразява в ангел на светлината” (2 Кор. ХІ:13-14); служи си за себични цели – като сатаната – със Светото Писание (Лук. ІV:9-10). Той влияе властно върху своите слушатели. Учениците му много скоро губят всяко равновесие и се побъркват често непоправимо. (авторите на учебника са съвременници на Дънов и са имали сведения за такива случаи сред учениците на Дънов; б.м.) Жертвите на Дънов са не малко. И в очите на всичките му последователи има нещо мътно, несигурно, ненормално; то свидетелства, че те са с потресени души и с нарушен нормален душевен живот, въпреки нагаждането на телесните им преживявания към законите на природата. Опустошенията, които Дъновото учение неизбежно върши в душите на изповядващите го са страховити.

Дънов внушава на своите ученици пакостни за личността и обществото идеи. Изисква от тях вяра в своите окултни и измислени заявления. Убива у тях критичното отношение към действителното и възможното. Като последица от това верните му ученици заприличват на наивни и непридирчиви деца, с приспани сили за възприемане на истина и знание – всяка негова думе за тях е чиста истина, – освобождават се от личен размисъл и … постепенно, но неизбежно прогресивно оглупяват. (!) Те губят усета за отношенията между личността и Бога, личността и обществото. Народностни и църковни идеали им са чужди. Над всичко стои Бялото братство. „Няма смисъл, според Дънов, да живееш за семейството си, за народа си, дори за човечеството. Ако искаш да живееш като българин, ти не можеш да бъдеш християнин. (! – явно и да си негов ученик не можеш да си християнин; б.м.) Необходимо е да се живее по закона на великата Божия любов. Не бива да се интересуваш от външните промени на живота, от социалните борби. Не бива да се занимаваш с грубия и неприятен труд на орачите и копачите на народностната социална нива. Необходимо е да сееш само за себе си, като се научиш да познаваш хората по веждите, косъма, носа, главата и избягваш онези, които имат тягостна енергия. (явно Дънов е почитател на Ломброзо; б.м.) Такива хора оставят във всичко, до което са се докоснали, своите лоши мисли и чувства.Последните са смъртоносни. Не случайно старитя българин иска винаги най-младата снаха да му омеси хляб. Той знае, че тя ще внесе своята жива енергия в хляба и ще го обгърне с хубави мисли. Замеси ли хляба старата снаха, ще се разстрои стомаха на свекъра. (!) Ако домакинята на къщата се е демагнетизирала, то в нея (къщата) има само разстройства. (явно домакините трябва да си носят магнити срещу демагнетизиране; б.м.) В такъв случай мъжът трябва да пазари една здрава млада жизнена слугиня, която да върши всичката работа, а жена си да изпрати на курорт, докато възстанови силите си”.

***
Petar_Danov - ikonaПо времето, когато е писан учебникът не е била разпространена официално, но тайно е била разпространявана и икона на Дънов, която сега е публично достъпна. Има и тълкувание на символите на иконата. Само бих обърнал внимание, че на иконата е изписан Дънов, вдигнал ръце, над петолъчна звезда. Интересното е, че Дънов не я нарича петолъчка, както комунистите по негово време в Русия са я използвали за символ, а пентаграм. Дори има и измислен танц от него, наречен „Пентаграм”. Пентаграмата независимо дали е обърната или е във формата на петолъчка е всеизвестен символ на сатаната, дявола, използван от окултистите за подчиняване на демоничните сили, като пентаграмата представлява израз и проявление на демоничните сили. „Иконата” на Дънов с пентаграмата е насочена към реализиране на тези демонични въздействия. Използването визуално и в танци на пентаграмата разкриват за пореден път учението на Дънов като демонично и сатанистко, не просто противо-християнско, което може да доведе до много тежки последици за последователите му.

Подробно за Дънов от християнска гледна точка може да се прочете от Православието.ком от следните линкове:

http://www.pravoslavieto.com/inoverie/petar_dunov/index.htm – главна страница и по подробно за религиозните убеждения в сравнение с учението на Православието: http://www.pravoslavieto.com/inoverie/petar_dunov/uchenie.htm

Източник на материала: „Учебник по мисионерство”, изд. Светия Синод на БПЦ, 1937 г., автори: Д.В. Дюлгеров и Ил.К.Цоневски.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: