„Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят.” (Иоан 4:23)
Поклонението на Светите Места като Иерусалим, Света Гора – Атон и много други, пред светините и иконите е духовно, когато се извършва с благоговение и любочестен* стремеж към духовното – такова е посланието на православните отци. Където и да ходим, това да не се извършва самоцелно или като екскурзия за краткотрайно успокоение на съвестта. Истинският духовен живот се извършва в църквата сред общността на вярващите и дори да не можем да отидем по тези места, това не бива да ни безпокои, защото Бог е навсякъде, а и „защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях. (Матея 18:20)”. В потвърждение на казаното по-долу привеждам като пример словата и поученията на преподобния отец Паисий от Света Гора, дадени в разговор с монахини от Света обител „Св. Евангелист Йоан Богослов” в Суроти, Гърция, които след неговата смърт ги публикуват като отделни сборници. (Старецът Паисий Светогорец – Слова, т.3 „Духовно пробуждане”, издание на Св. манастир „св. вмчк Георги Победоносец Зограф”, Света Гора)
Всички търсят покой, но покоят идва вътре от душата ни. Мнозина извършват поклонение след поклонение, горките, желаейки да намерят Христа, а Христос е до тях. И макар че могат да Го намерят без труд, те се изморяват и накрая пак не Го намират. Един истински духовен човек не се задоволява с това да обикаля и да гледа различни забележителности. Това е за онези, които страдат, за да забравят за малко скръбта си. Един духовен човек, който чувства божествено утешение, няма нужда от тези неща. А ако няма у себе си божествена утеха, тогава не се различава от светския човек. Неговите стремежи и интереси пак ще бъдат светски, а не духовни. Отново ще се стреми да намери покой чрез нещо светско.
Мнозина идват на Света Гора, посещават различни отци, въодушевяват се от думите им, тълкуват ги по свой си начин, разбират ги погрешно и отгоре на това казват: „Много хубаво прекарахме”. А ако посещаваха един отец, ако се съветваха с него и се стремяха да вършат това, което им е казал биха получили истинска помощ. Това, което мнозина правят сега е един „духовен туризъм”. Губят си времето, измъчват се безцелно и не получават полза. Колко по-леко би било за тях да останат при един отец и да изпълняват това, което чуват от него! Защото тогава биха чувствали вътрешна отмора, а вместо това те обикалят от място на място и се отморяват от зелените пейзажи на Света Гора, като че са светски хора.
Други пък казват: „Ще отида при тази Света Богородица или при друга Света Богородица!”. Света Богородица е една! Не го правят от благоговение, но понеже искат малко да се поразходят, да се поразвлекат. По това можеш да разбереш, че хората нямат спокойствие. Ако човек няма благоговение, смирение, тогава и в самия Гроб Господен да го сложиш, няма да види нищо.
Днес, ако отиваш да получиш малко духовна полза, ще претърпиш голяма загуба във влаковете, самолетите, хотелите. Всичко това се е осветскостило. Каква полза ще получи човек, ако отиде на едно духовно място и види там голям светски безпорядък? Трябва да бъде много силен духовно, за да оползотвори всичко по добър начин. Много често и екскурзоводите, които водят групите и им разказват и обясняват, по-добре е въобще да не говорят, защото не говорят с благоговение. Такива екскурзоводи не дават възможност на някого, който е чел Свещеното Писание и знае за Гробът Господен, Гетсимания и т.н., малко да се съсредоточи и да се помоли. Тези обяснения са нужни на хора, които не са чели Свещеното Писание, а пък онези, които отиват на поклонение по Светите Места, са чели Писанието. И вместо хората да получат полза, те биват зашеметени. Друго е, когато човек отива на поклонение с духовни спътници и предварително е извършил и съответна подготовка.
Една преселничка от Фараса (б.м. родното място на отец Паисий), казваше: „Та това хаджии ли са? За половин час отиват в Иерусалим и за половин час се връщат! Нима това са хаджии?” Някога хората са оставали повече време по светините, извършвали са бдения, за да получат духовна полза, но и за да нямат разходи, а парите си давали милостиня. И ако човек не се променял духовно, когато се връщал му казвали: „Чесън отиде, кромид се връща!”. Свети Арсений всеки десет години отивал в Иерусалим, като вървял пеша пет дена до Мерсина, за да се качи на кораба. Сега рядко ще видиш такива хора. Помня, беше дошъл в кeлията ми (б.м. Панагуда, към Св.манастир Кутлумуш) един руснак чак от Владивосток, което е срещу Япония. Беше дал обет да отиде пеша на Светите Места. Когато отишъл при своя епископ да вземе благословение, той му казал: „Ти не си добре, как ще ходиш пеша?” Затова отишъл в Троице-Сергиевата Лавра до Москва и взел благословение от един старец. Тръгнал оттам пеша на Пасха и стигнал в Иерусалим чак през октомври. Минавал по седемдесет километра на ден. След това дойде и на Света Гора пеша и пак щеше да върви в Иерусалим. Имаше в себе си истинска божествена любов. Живееше в друг свят!
Колко осезателно е присъствието на Христа по Светите Места! Например, когато човек върви по пътя към Голгота, чувства промяна у себе си. И да не знае къде отива, ако върви по този път, започва да се вълнува. Има и една табела на латински “via Dolorosa”. И На Гроба Господен можеш да видиш всякакъв народ, от всякакви вероизповедания … Но всички отиват да се поклонят там! Човек трябва да мисли за тези неща с добър помисъл, за да може да се трогне и да се издигне духовно.
На друго място старецът Паисий Светогорец казва още:
Виждам обаче и една нова уловка на дявола. Внушава на хората, че ако направят някакво дарение, ако отидат на поклонничество някъде, ще са добре духовно. И виждаш мнозина да отиват с кандила и дарове в манастирите, да ги окачват там, да правят и големи кръстове и поклони, да поплачат мъничко и се задоволяват с това. Не се покайват, не се изповядват, не се поправят и дяволът се радва …
* Любочестие (φιλότιμо) – дума, която старецът Паисий използва често, но която няма аналог в българския език или е загубил смисъла си. „Любочестие” е буквален превод и означава чиста и безкористна любов, която подтиква човека да жертва всичко от себе си, като това пълно себе отрицание не е продиктувано от никакви лични облаги, но изцяло от любов към Бога и от безкористно желание да се върши добро в Негово име.
